Сега всички сме разделени на партии, идеологии, вероизповедания и какви ли не деления. Истината е, че докато ни разделят, ще ни и владеят. Без да съм привърженик на личните пристрастия на автора на следващите редове, не виждам особени причини да не се съглася с него.



И така. Във вестник «Правда» от 28.12.96 е публикувана статия на Генадий Шиманов «Временщики русского вопроса». Г. Шиманов се охарактеризира като православен християнин и руски националист. Месец и половина по-рано, в отговор на беседа на кореспондента на «Правда» Татяна Глушкова (броят от 14 ноeмври 1996 г.), той пише: «Аз вече бях свикнал с факта, че комунистическият печат е също толкова пуст идейно, колкото и антикомунистическият. И изведнъж — призив към изработване на нова социалистическа идеология! Това ме застави да взема перото и да споделя с читателите своите мисли.»

Изброявайки десетки неопределенности в мненията, които поддържат псевдопатриотите (относно целите на националната идеология; ролята и същността на религията; типа държавно устройство и др.), Г. Шиманов пише: «Истинската справедливост е нужна само за това да се възвисим над нея до такова състояние, в което всеки се старае да даде повече на другите, отколкото да получи от тях. И даже да се жертва за тях. Тази мисъл за висша любов лежи в основата на Християнството. Без тази идея или нейните производни е невъзможна нито социалната справедливост, нито каквото и да било разумно общество.

Но според мен Християнството е претърпяло съкрушително поражение. На мястото на някогашния християнски свят е възникнало царството на безчовечните банкери и техните мафиотски родственици. А заедно с Христианството е претърпял поражение и нашият народ. Случайно ли е това, че от същата черна сила претърпя поражение и комунистическата идея? В нея, както и в Християнството, има дълбока правда, но тя се оказа безсилна именно затова, че редом с нея беше и неправдата, която я обезсилваше.

Както рибата загнива от главата, така и народите загниват от това, че в тях загнива това, в което вярват. Християнството претърпя поражение защото се свърза, волно или неволно, с господстващите класи и с това загуби (или по-точно казано: не прояви) социалния си потенциал. А щом не го е проявило, то се е оказало неспособно да даде приемливи отговори на въпросите на търсещите социална справедливост хора. Но може ли, и така ли трябва да продължава и занапред? Мисля, че (...) ни е нужна добросъвестна самокритика. Или, по-точно, разговор за достойнствата и пороците на Християнството, социализма и национализма, такива каквито са се проявилили в Историята. Това са взаимосвъзани теми, и затова е желателно да ги обсъждаме заедно.»"